Don’t forget me –  /part 1/

Минаха се месеци. След като си тръгна преди шест месеца от къщата на красивия непознат, Саманта не спираше да мисли за него. Започна да прекарва свободното си време като доброволка в различни болници и сиропиталища…искаше да помага на децата които нямаха родители като нея – всъщност вдъхновението и бе Джош – нейният спасител. Ако не бе той да я спаси и да се погрижи за нея вероятно сега нямаше да се намира тук – в тази стая с тези две красиви деца – близнаци, които били изоставени навръх Коледа. Те обожаваха Саманта и искаха да и помагат…тя го забелязваше, затова не упорстваше и изпълняваше желанието им.

Саманта: Сара…ще ми подадеш ли бинта?

Сара веднага изтича,а Саманта се опита да успокой ранилото се дете…

Саманта: Оливър, успокой се…това е малка раничка. Вече си голям, за да плачеш така…Адам ще започне да ти се смее, ако не спреш…нали?

Тя се обърна към Адам, а той кимна с глава.

Саманта: Видя ли? А сега стой мирен, за да почистя раната…

Тя избърса сълзите му, а той кимна в съгласие. Сара вече бе донесла бинта и Саманта започна да промива раната. След това я превърза.

Саманта: Не болеше нали? Сега една целувка за награда.

Тя го целуна по челото и малкото момче се зарадва. Целувката и бе по-ценна за тези деца, отколкото би била за другите…те не получаваха любовта на родителите си и Саманта ги разбираше перфектно. Децата тръгнаха тичайки да излизат, но Сара и Адам се спряха и се върнаха до нея.

Адам: Трябваме ли ти?

Саманта: Не… /усмихна се и го погали/ Вървете да играете.

Прибра всичко в кутията и погледна часовника си. Подскочи…

Саманта: Само това ми липсваше…закъснявам за лекции…

Наметна си връхната дреха и започна да се закопчава….

Джош: Искаш ли да те откарам?

Саманта веднага се обърна. Позна гласа му и на лицето и грейна усмивка,

Саманта: Здрасти…

Джош: Здравей…

Настъпи неловка тишина. Саманта бе свела глава, защото не можеше да скрие усмивката от лицето си.

Джош: Да те закарам? Чух, че бързаш…

Саманта: Да…добре…

Продължаваше да се усмихва. Двамата излязоха и се качиха в джипа му. Тя реши да започне разговора, искаше да разбере как се е озовал тук ,в този дом за деца…

Саманта: И как дойде тук? Доколкото разбрах не живееш в този град…

Джош: Така е…не живеех тук, но след като завърших по рано – понеже бях последна година…реших да се устроя в този град.

Саманта: Защо? Градът харесва ли ти?

Джош: По-скоро ми предложиха работа тук. Ще работя в болницата…

Саманта: Ясно… /тя се засмя/

Джош: Какво правеше тук? В сиропиталището…

Саманта: Доброволка съм….помагам на децата…в свободното си време…

Джош се засмя леко, но достатъчно силно за да го чуе.

Саманта: Защо се смееш?

Джош: А знаеш ли аз защо бях тук?

Саманта: Не. Защо?

Джош: Аз също съм доброволец.

Саманта: Така ли? Няма начин…шегуваш ли се? /погледна го сериозно/

Джош: Не се шегувам с тези неща…

Саманта: Значи ще си помагаме….

Каза и се обърна на другата страна. Погледна през прозореца и се усмихна на себе си. Джош също се усмихна доволно. Питаше се тя найстина ли не разбра, че заради нея се е върнал тук?

Джош: Защо реши да им помагаш?

Саманта: М? /след това осмисли въпроса му/ Ами…разбирам ги. Аз също съм отраснала в такъв дом… искам да им помогна с каквото мога за да не се чувстват отхвърлени…

Джош: Боже…спри…ако продължиш да говориш така ще взема да се влюбя в теб…

Саманта стана сериозна и го погледна…той се смееше, но като видя изражението и побърза да и обясни…не искаше да я плаши още в началото.

Джош: Спокойно…така е думата…

Саманта: Оу…добре…

И двамата се засмяха. Стигнаха пред университета и той я остави. Тя слезе затвори вратата и му каза весело през прозореца.

Саманта: Ще се видим утре.

И докато и предложи да я вземе тя вече тичаше към входната врата.