Скоро обновена информация !!!

Очаквайте месец СЕПТЕМВРИ моето завръщане. НОВИ ЕПИЗОДИ, НОВИ ИСТОРИИ И ФИКОВЕ, довършване на стари. Блога ще бъде с нова информация ... и още много други.
ОЧАКВАЙТЕ МЕ!! - story_girl_19

"Богатство" - първа глава /епизод/

Тук може да видите промо на тази глава - ето какво ще се случи...

Юн Хе бе 19 годишната дъщеря на Сонг Ли Уон. Късмета да бъде първородното дете я праща на върха...Малко ще е да се каже, че е доста красива. Само на 19, тя оглавява семейната музикална компания, която баща и създава на шега, когато е на 17/баща и/ ...постепенно обаче се превръща в най-търсената компания. Ако искаш да бъдеш известен, определено трябва да сключиш договор с тях. Още от малка Юн Хе е подготвяна да заеме поста си, когато завърши. Когато навършва 3, започва да учи английки, немски, френски и ги научава перфектно до 7-годишна възраст. Дните и непрекъснато бяха заети – от сутринта до вечерта. Ходеше на уроци по предметите в училище, а също и на други – такива които баща и считаше за нужни. Юн Хе в училище не бе сред популярните, макар и с такова красиво лице. Тя не го желаеше, искаше просто да остане незабелязана, за да може да се забавлява свободно с приятелките си без всички да я зяпат. И разбира се както всички момичета Юн Хе имаше своята тайна ученическа любов – съученикът и Ким Хьон Джунг, едно от най харесваните момчета...за любовта на Юн Хе знаеха само тя и нейната най-добра приятелка, до...два месеца преди завършването и. Това бе едно от най-важните неща, които тя бе правила, но бе решена. Бе признала на Хьон Джунг за любовта си. Може би това бе грешката и, защото след това цялото училище се смееше на това, което аз наричам смелост. Ким се бе изсмял на нейните чувства, след което и се подиграваше пред всички. Когато я видеше в коридора не пропускаше възможността да цитира някоя нейна дума или да отбележи нещо.Слава богу, това продължи само два месеца, след което всички завършиха. Хьон Джунг замина веднага след това и Юн Хе не го видя повече.Зае мястото си в компанията – баща и я представи на света и живота и се промени тотално – тя също се промени. Стилът и бе следван от всички момичета в Корея...

Хьон Джунг бе най-харесваното момче в училището. Музикалното училище бе мечтата му от малък. Той бе поставил цел на себе си – да бъде известен певец. Много малко хора знаеха това – само най-добрите му приятели. Техните бяха против тази „глупост” – според тях, но уважаваха избора му. Той имаше по малки сестри, които той обожаваше. Да учи бе едно от любимите му занимания и това, че момичетата му се лепеха непрекъснато го дразнеше. Всяка една от тях си личеше, че бе лекомислена, несериозна и търсеща слава...един и същи тип момичета, говорейки едни и същи думи. Повечето бяха там, защото ги бяха накарали...и повечето не обичаха да учат а по цял ден го следваха. Това го ядосваше...той харесваше умните момичета, които знаеха какво искат. Докато един ден при него дойде едно незабележимо досега момиче, което направи признание, накарайки сърцето му да потрепне...и след като бе чул всичко което имаше да му казва, той я отпрати...при това доста грубо, но от този момент нататък той не можеше да забрави коя е. Бе различна от другите – признанието и бе искренно, скромно, и тя не искаше нищо в замяна. След това Хьон Джхунг разбра, че е най-добрата ученичка и не му отстъпва по оценки. Той реши че не може да бъде впечатлен от това нищо не значещо момиче и реши да и отмъстява за това, че не може да я избие от главата си. Пред себе си и приятеля си се оправдаваше с това, че иска първо да стане известен преди да има момиче до себе си. Затова ... я наказваше, че го накара да се интересува от нея, като я излагаше пред цялото училище.

 Това бе неговият начин да се отърси. След като минаха двата месеца които бяха останали той замина, защото баща му му беше уредил прослушване, което го направи доста известен...един от най-известните...но баща му, който по рано беше против доста се лакомеше и реши да сключи договор със СонгГруп, за да направи сина си още по известен...дали на двамата щеше да им хареса, ако знаеха какво са направили бащите им?

Шин Хе бе по-малката сестра на Юн Хе, тя бе голяма пакостница още от малка. Докато сестра и учеше и взимаше поредния урок ,тя тичаше из „Дворец”-а, а след нея тичаха възпитателката и и още няколко приглуги. Когато обаче  успееше да се скрие от всички защото и ставаше мъчно, тя отиваше при Юн Хе и двете сядаха да си спомнят за майка си и да си поплачат. Из училище Шин Хе бе също толкова известна, колкото и лудичка. Приятелките и също бяха много луди глави. Когато се събираха си правеха женски партита и обсъждаха момчетата. Най-красивите – които си падаха по тях, впрочем нямаше някой който да не си падаше по тях, или поне те така си мислеха. Шин Хе бе главата на групата и в повечето случаи – инициаторка на всички направени щуротии. Всеки я познаваше и си умираше да отиде на купоните и.  Бе всеизвестно, че е сестра на наследницата на СангГруп и Шин Хе се хвалеше, когато някой я попиташе. Нея не я интересуваше, че няма да наследи фирмата – защото знаеше, че ако поиска да има дял – ще трябва да работи. Така сестра и, и даваше каквото иска, а тя в замяна понякога и помагаше – определено я биваше в икономиката, дори гимназията и бе най-добрата икономическа гимназия, тя сама бе избрала да учи там – най търсената и само със ученици – деца на най заможните семейства...а това че имаше добри оценки я правеше още по-харесвана.

Чу Джи Хун бе едно обикновенно момче. Е, обикновенно според своето мислене... но той също спадаше към най-богатия слой на обществото... Нямаше братя или сестри...бе само той... но живееше със родителите си, които го обожаваха. Знаеше, че рано или късно ще поеме баюиния бизнес, но това не му пречеше...техните не го тормозеха със уроци или нещо друго...той ходеше и тренираше каквото той искаше. Те му се доверяваха, знаеха че е много умен и ще се справи, когато реши да поеме всичко в свои ръце. През свободното си време четеше в хамака в градината....където бе любимото му място за усамотение... Родителите на Джи Хун му бяха избрали годеница още от малък. Тя бе едно доста глезено и неприятно момиче... когато можеше я избягваше, но за съжаление тя бе от неговото училище.  Когато влезе да учи икономика му се прииска да бъде далеч от нея, но тя накара техните да я запишат там. Той обикновенно не дружеше със някой от училището...само със Чонг Йонг Хуа, който понякога го мъкнеше на разни места, за да не е сам, те бяха приятели от деца и бяха свикнали един с друг... Джи Хун не бе от срамежливите, просто не искаше да общува с тези „лигави богаташки деца”, и не обръщаше внимание на нищо от клюките... и изобщо не се интересуваше кой какъв е и за какво се има...обикновенно хората не го забелязваха, но знаеха кой е...нямаше начин...а много скоро и Шин Хе щеше да узнае кой е той...

При Юн Хе:

-Са Ни... – извика и погледна строго към идващото момиче – колко пъти да ти казвам, че папките на кандидатите трябва да са отделно от папките на издаващите албуми?

-Съжалявам, госпожице, ще ги оправя – тя се пресегна и започна да бърка още повече папките от притеснение.

- Казах да ги отделиш, а ти ги бъркаш с тези, които ще преподписват договорите си – продължаваше да и се кара – ...остави...махни се, после ще реша какво да правя с теб. – седна ядосано на стола и се завъртя един път, докато момичето си отиваше.

-Много си лоша – смъмри я приятелката и, и седна срещу нея

-Не мога да съм мила с нея...тя трябва да разбере, че трябва да положи усилия..

- Но..не я ли нае ти? – попита предпазливо Че Уон.

-Да, защото исках да и дам шанс...но май не се получава. – Юн Хе отново се облегна и погледна към тавана.

-Добре, остави това кажи ми ти справяш ли се с всичко?

-Да, успявам, а ако се събере работа Шин Хе идва и ми помага.

-Сега какво ще правиш? Имаш ли работа?

-Имам снимане на клип и фотосесия на Ftisland..

-Ок, а след това?

-Имам почивка един час – въздъхна уморено, сякаш с нетърпение очакваше почивката

-И аз ще си взема почивката тогава...обади ми се да пием кафе, става ли? – изправи се Сузи срещу Юн Хе и зачака отговора и.

- Добре – усмихна се дружелюбно на приятелката си, след което се изправи за една прегръдка

-Чао, скъпа... – Че Уон я прегърна и излезе.

Юн Хе погледна обърканите папки и започна да ги подрежда, като мъмреше под носа си – И това ли аз трябва да върша? – взе ги и погледна документите вътре дали са си на мястото, после ги нареди на шкафа отреден за папките и когато погледна часовника си установи, че е закъсняла с 10 минути за снимките. Взе си чантата и изхвърча тичайки от кабинета. Служителките погледнаха след нея – Пак ли закъсня? – изкоментираха и погледнаха в часовника си, но в този момент звънна телефона и те насочиха мислите си  към работата. Юн Хе изтича до съседната сграда където се състояха снимките и побърза да се извини на групата...

-Съжалявам...не видях колко часа е станало... – подаваше тя ръка на всеки от тях...

-Няма проблем... – здрависа се с нея И Хонг Ги.

- Да започваме тогава – тя даде знак и наставления на екипа и след 30 минути започнаха да снимат...

Когато свършиха всички се поздравиха за добрата работа и отидоха на обяд,а Юн Хе отиде на среща с приятелката си.

-Закъснях ли – прегърна я и седна срещу нея на кръглата масичка – нали не си ме чакала много?

-Нее...само около час... – направи знак с ръка Че Уон и се засмя

-Съжалявам...ако имаш работа може да се видим друг път?

-Спокойно, сега шефът ми го няма и ще си взема по дълга почивка – усмихна и се – Как минаха снимките?

- Ами...както винаги  перфектно. Момчетата са страхотни – изрече, а при тях дойде една сервитьорка – капучино моля... – бързо каза и погледна отново към приятелката си, но усети, че сервитьорката не си тръгваше.Отново насочи погледа си към нея – Има ли нещо?

-Ами...вие сте наследницата Юн Хе,нали? – подскочи сервитьорката радостно няколко пъти държейки в ръце тефтера със поръчките – ще може ли един автограф? – подаде и тефтера си с химикалката

-Добре... – подписа се набързо и и върна тефтера – а сега ще може ли поръчката?

-Да... –бързо се върна сервитьорката в кафенето.

- Навсякъде те познават...сега разбирам защо в училище криеше коя си, нямаше да можем да ходим нито на дискотеки, нито на друго място.. –поклати глава Че Уон.

-Да...ааа колко ти плащат? Доволна ли си от фирмата ?

-Може да се каже...засега нямам проблеми, защо? – наведе се напред приятелката и

- Искам да те наема...работата ме ангажира все повече и ще се виждаме все по рядко... а така ще може да си до мен...и да излизаш в почивка погато пожелаеш.

- Юн Хе...найстина бих се радвала, обаче хората няма ли да говорят?

-Не трябва да ти пука...компанията е моя и аз решавам... пък и си един от най-добрите фотографи, които познавам...ее??

- Ще си помисля, но ако се съглася искам да работя като всички останали, нали? – показа и пръст уж строго, но и двете се засмяха

-Добре, както искаш...само си помисли.

В този момент телефона на Юн Хе иззвъня, беше баща и...

- Ало?Здравей,татко...

-Здравей, скъпа...можеш ли да говориш в момента?

-Да,какво има?

-Ще карам направо...вчера се срещнах тук на острова със един доста уважаван човек и ми се стори доста приятен...синът му е известен вече в Китай, но искат да подпишат договор с нас, за да преуспее и в родината си... отначало не бях сигурен, но после като видях сина му, реших че ще е доста полезен за бизнеса-определено ще се продават албумите му...затова му обещах, че ще сключим договор...утре пристига на корейска земя и ще дойде във компанията. Посрещни го както трябва и подпишете... нали ще го направиш за мен, скъпа?

-Добре, татко...няма проблем...но...си сигурен, че става нали?

-Разбира се, чух го как пее а също и танцува много добре...ще го одобриш щом го видиш...

- Добре, татко...

-Е, аз ще затварям...вече ме чакат за забавата – засмя се весело през слушалката

-Добре...забавлявай се...

Юн Хе затвори телефона и го прибра. Отпи от сервираното капучино

-Баща ти ли?

-Да... намерил е кореец, който е успял в Китай и утре ще дойде да сключим договор...

- Той нали се отказа от бизнеса?

-Да, но толкова години е вършил това, че когато намери талант не може да го подмине – засмя се Юн Хе – а и аз се доверявам на избора му...ако не беше той и неговия усет, сега компанията нямаше да я има. А аз вероятно щях да съм поредната корейка бореща се за хляба си.

При Шин Хе

Шин Хе влезе в класната стая тихичко на пръсти докато учителят пишеше на дъската и тръгна към чина си а след нея вървяха приятелките и.

- СТОИТЕ!!! – извика гневно учителят.и удари с пръчката по дъската така че всички се стреснаха...без Шин Хе. Тя въздъхна и се обърна отегчено към учителя...

-Е, добре...пак ме хванахте... сега какво наказание следва? – скръсти ръце а приятелките и застанаха страхливо зад нея.

- Шин Хе...не искаме да ни накаже... –прошепна и отзад Сузи.

- Добре де, добре... – каза на приятелката си и след това се обърна към учителя – ако не ни накажете ще ви купя къща – усмихна му се и му намигна

- Е, деца... – заговори на целия клас като коренно промени изражението си – случва се понякога да дойдете в края на часа...седнете – каза на момичетата гледайки към учебника.

Шин Хе се усмихна доволно и седна на мястото си.

-Кой ще ми каже какво е инфлация? – класът млъкна, а Шин Хе отвърна с досада...

-Научете ни на нещо ново и полезно... Инфлацията е продължителен процес при който се повишават цените на стоките и услугите и което намалява покупателната способност на паричната единица...

-Щом знате толкова, какви са видовете инфлация? Това още не съм го преподавал? – засмя се доволно учителят..

- Умерена, галопираща и хиперинфлация...искате ли да ви кажа кое какво означава ако не знаете, или да предам целия урок? – заядливо му говореше Шин Хе, а той не знаеше какво да каже...

- Добре...който не ги знае да ги запише – преглътна шумно и продължи да пише по дъската.

- Всичко знаеш...кога имаш време да учиш? – шушукаше и Съни от задния чин...

-Не уча...имам фотографска памет...- каза спокойно гледайки към учителя който пишеше на дъската.

- Но все пак трябва да си го видяла някъде за да знаеш всичко, което знаеш...

-Да...чета понякога... когато ми е скучно...

- ТИХО!!! – пак възрази учителят. – Съни...ще те изкарам на дъската...

Съни се дръпна и започна да пише. На Шин Хе започна да и доскучава, затова започна да мисли какво да направи, за да прекъсне часа.

-Може ли да отида до тоалетната? – попита с вдигната ръка и престорено дружелюбие към учителя.

-Хм... –погледна я странно – само ако се върнеш после. Отивай.. – кимна и.

Тя излезе и отиде в тоалетната. Извади един кибрит, запали клечка и го допря до алармата. След 10 секунди алармата се включи. За 5 минути цялото училище бе навън, докато проверяваха сградата. Шин Хе стоеше доволна до приятелките си и гледаше към учителя. Той се обърна и я забеляза. Веднага се досети, но нямаше доказателства.

-Учителю...какъв лош късмет...точно във вашия час...а така ми се искаше да науча нещо ново...вие сте пълен със знания... – засмя се подигравателно, а другите момичета се засмяха заедно с нея.От сградата излезе един пожарникар:

-Всичко е наред. Фалшива тревога...можете да се върнете в час...

Шин Хе се нацупи. Не искаше да влиза вътре отново. Затова и хрумна нещо друго.

-Боже...чувствам се зле... – направи се на замаяна и след това се направи че припада. Учителят разбра какво прави, но по добре му беше без нея. Затова се обърна към приятелките и.

-Заведете я в болница...все пак и е зле... – побърза да се отърве от нея и ги отпрати.

В болницата я откараха извикана бърза помощ. И до самата болница се правеше че и е зле, но когато стъпи в кабинета започна да се оправдава.

-Добре съм вече...нищо ми няма...найстина..

- Ей сега ще звънна на сестра ти.

Лекарката излезе и остави Шин Хе вътре. Тя не избяга защото иначе щеше да стане по зле когато се прибере. След половин час Юн Хе дойде и влезе бясна в кабинета.

-Шин Хе..отново ли вършиш глупости? На 17 си забога...не мога да идвам всеки път, когато ме повикат, че отново си се направила на припаднала. Затрупана съм с работа и едвам се измъкнах...хайде да си ходим... –Юн Хе и подаде якето и Шин Хе се облече нацупена...

-Ще кажеш ли на татко? – попита я леко.

-Не разбира се, но моля те...недей да му създаваш грижи...ако продължаваш ще се наложи да му се обадя все някога, чу ли? – погали я Юн Хе по главата и двете се прегърнаха.

На другия ден

Юн Хе влезе в кабинета си и започна да преглежда кандидатурите за договор, които бяха подали различни групи, или соло изпълнители. Определи дати за прослушванията и отиде при фотографа да види кои снимки на кои групи ще публикуват...мина се около час след което реши да провери дали сайтът е поддържан и информацията в него е актуална. Тъкмо се облегна на стола преди да отиде на интервю, което трябваше да и вземат и в кабинета и почука и влезе Са Ни.

-Госпожице? Ето това са условията на новия изпълнител който пристига от Китай днес. – тя остави папката на бюрото и.

-Той има условия? – Юн Хе взе папката и я отвори. Прегледа всичко и и остана само последната страница.В този момент влезе Че Уон.

-Тук съм приятелко...направи ли ми място в твоя екип? – засмя се с влизането си приятелката и.

-Да... – искренно се засмя и след това погледна в договора –Добре...всичко е наред... – тя обърна на последната страница и подписа без да погледне името на певеца.Са Ни го взе и служебния и телефон звънна.

- Да...добре...сега ще и предам...в градината на звукозаписното? Ок...

И тя затвори, след което погледна към Юн Хе.

-Госпожице, Ким Хьон Джунг е пристигнал и се намира в градината на звукозаписното студио...там ще се срещнете...по-рано е дош... –тъкмо погледна часовника си, когато Юн Хе я прекъсна.

- Ким... – не можа да изрече дори името което преди казваше толкова често. Усмивката и бе угаснала веднага и в този момент лицето и бе по сериозно от всякога.

-Да...Ким Хьон Джунг...изпълнителят с който подписахте току що... – Са Ни видя, че Юн Хе не и отговори, затова продължи. -  Явно е пристигнал по рано от предвиденото.

Са Ни се наведе леко за поздрав и напусна кабинета. Че Уон я гледаше прехапала долната си устна, очаквайки някой изблик на чувства от Юн Хе, но тя не каза нищо и изхвърча от кабинета.

В училището на Шин Хе

-Чу ли? Имаме нов учител...чух че бил много добър... – вървеше Йе Ин до Шин Хе и и говореше..  – как ще го посрещнем?

-Засега никак...първо ще проверим подкупен ли е... – вървеше Шин Хе с гордо вдигната глава, а момичетата в коридора я гледаха втренчено заради новия модел на Прада с който бе облечена. – Май никой не е виждал този модел досега – засмя се.

-Ние също не сме – оглеждаше я Съни.

Момичетата продължиха и влязоха в час. Учителят вече беше вътре. С влизането учителят се обърна към тях и ги поздрави.

-Добре дошли, аз съм новият ви учител...

-Знаем...-прекъсна го Шин Хе и погледна към ноктите си – ако ни освободите от часа ще ви купя най-новия модел кола който си пожелаете и няма да разпространя голите ви снимки – така превеше Шин Хе. Блъфираше.Че дори учителите си имаха голи снимки в компютъра.

-Вижте малка госпожице. Първо: няма да ме подкупите, второ: нямам голи снимки – не съм толкова извратен и трето: утре ви искам с униформа както всички останали, а сега седнете.

Всички останаха с отворени усти, а момичетата се настаниха на местата си. Часа мина гладко и учителят разбра колко умна е всъщност Шин Хе, но след часа без да казва нищо отиде при директора и поиска телефонния номер на баща и. Не го интересуваше, кой е той и какво би направил ако е този тип баща който позволява всичко и дори ходи по свирката на дъщеря си.

Тъкмо Шин Хе си тръгваше, отново по рано от училище, когато телефона и звънна. Бе баща и. С вдигането той започна ...

-Шин Хе...мислех, че си се поправила щом Юн Хе не ми се обажда но явно не.. защо разбирам че си се опитала да подкупиш някакъв учител? И без униформа ходиш. Спри да ме излагаш...ще те науча да се отнасяш сериозно към живота

-Но тате...аз...

-Не ми говори. Дадох ти прекалено много свобода, но до тук беше...ще предприема други мерки.

- Какво ще направиш? – попита плахо

- Как какво? Ще те омъжа разбира се.

-КАКВО?? Тате...аз съм на 17, не се шегувай с мен...

-Не ме интересува...ако така ще ти дойде мозък ще го направиш...не ми оспорвай. Утре ще ти се обадя и ще ти кажа за кой...

-Ама...

Той и затвори.

-Татее.... – Шин Хе започна да тътри на едно място гледайки в телефона си.

-Какво ти каза? –попита Сузи    

- Иска да ме омъжи. – седна троснато на една пейка на двора на училището.

- КАКВО? – извикаха всичките и приятелки в един глас.

-Каквото чухте. Да не сте глухи? – извика им и пак сведе глава.

-Сигурно се е пошегувал...спокойно. – седна до нея Йе Ин и я погледна успокояващо.

-Баща ми не се шегува с тези неща. Защо не уреди брак на сестра ми? Аз съм на 17... няма да се задомявам...ъгхх...мразя тази дума... – хвърли телефона си към едно коте и то избяга. – Сетих се... – погледна ги дяволито

- Естествено... – усмихна се Съни... –ти винаги имаш план...

-Като разбера кой е ще го накарам да се откаже от мен...ще бъда толкова подла... –загледа се в далечината... – това го мога...ще се откаже, ще видите – дадоха си пет и се прегърнаха групово.

Ако ви е харесало, коментирайтеее ;) 

Don’t forget me – /part 3/

Това е любов - слушай докато четеш...enjoy

Саманта влезе разтревожено в къщата.Дори не и направи впечатление, че е отключено. Видя, че Джош седи на дивана и се стрелна към него. Седна и го погледна уплашено.
Саманта: Какво става? Има ли ти нещо? Добре ли си?
Джош: Сам...успокой се. Добре съм...
Хвана ръцете и в дланите си и я гледаше в очите.Веднага забеляза, че нейните се насълзиха.
Саманта: Тогава кое е спешно?
Тя стана и се обърна с гръб към него, триейки сълзите си.Джош стана след нея и я хвана за ръката, обърна я към себе си.
Джош: Ела...имам нещо за теб...
Двамата тръгнаха към кухнята.Като влязоха Саманта видя, че в средата - на масата имаше приготвена храна и около нея - свещи, вино и всичко останало. Тя остана безмълвна, погледна го въпросително, а той побърза да я настани.
Джош: Ела...моля те, не казвай нищо..почакай малко.
Издърпа и стола и тя седна. Тревогата се изпаряваше, докато щастието заемаше нейното място...Джош излезе от кухнята и Саманта остана сама. Привидно оглеждаше къщата, но тя всъщност се опитваше да разбере какво прави Джош. Погледът и попадна на нещо рошаво, което се скри зад кухненския плот. Тя разбира се не се сдържа и инстинктивно тръгна след него. Надникна и видя едно малко и сладко кученце да обикаля и души навсякъде.
Саманта: Ей...мъник...изгуби ли се?
Тя го хвана и го прегърна.Докато се опитваше да я лиже по лицето, тя видя че на шията си, освен голямата червена панделка носеше и нещо друго - нещо тежко. Хвана го без да му мисли много и го махна. Беше червена кутиика с формата на сърце...
Саманта: Хей, малкия...я виж...много е красива...да я отворя ли? Да не би Джош да се разсърди?
Или...да не разбира?
Тя се огледа и като видя, че го няма наоколо, реши да действа. Отвори кутийката и се очарова. В нея имаше един много красив пръстен. Дали пък не беше за нея? И докато стоеше, държейки кученцето и кутийката с пръстена, един глас я стресна.
Джош: Къде отиде?
Тя се обърна и видя, че Джош търсеше нещо. Когато се изправи и я погледна, спря на мястото си.
Джош: Ам... /за малко стана неловко/ Намерила си го?
Саманта: Кое?
Тя бързо пусна кученцето на земята, а пръстена тъкмо да остави, когато Джош я спря.
Джош: Задръж го..
Тя го погледна.
Джош: Пръстенът е за теб...
Саманта не каза нищо, само гледаше към него. Не можеше да продума...Джош хвана ръката и, в която беше и го взе.
Джош: Ето тук...
Той погледна към вътрешната страна на пръстена...
Джош: ....е изписано твоето име. Сам...
Той тръгна на коленичи...
Саманта: Какво правиш? Джош...
Джош: Нека го направя както трябва...
Той коленичи пред нея и я погледна в очите.

Джош: Саманта...ще станеш ли моя жена?
Саманта сложи ръце на устата си, а сълзите от радост започнаха да се стичат...
Саманта: Боже...разбира се..ДА, ДА, ДА...
Тя коленичи го него и го прегърна, той нея също...
Джош: Момент...забравих нещо...
Тя го погледна ...
Джош: Да ти сложа пръстена...
И двамата се засмяха...след това отново се прегърнаха и плачеха от радост. Към тях се присъедини малкият им приятел...
Саманта: А това кой е?
Джош: Това е подаръкът ми за теб...но избяга...
Саманта: Много е сладък... ела тук...
Тя се  изправи и започна да тича след кутрето, а Джош се засмя.

На сватбата...
Саманта: Не мога да повярвам, че минаха 5 месеца от както Джош ми предложи..., а сега съм тук в бяло...
Мартина: Саманта...ти винаги си имала късмет...честно казано малко ти завиждам...днес се жениш за такъв красавец, при това доктор, който те обича ...
Саманта: Да...животът ми го поднася като компенсация за трудното детство....
Клара: Не се натъжавай...от сега нататък всичко ще върви към хубаво...
Саманта показа широката си усмивка.
Саманта: Разбира се...ще гледам положително на всичко. Е? Как съм?
Тя се изправи и се завъртя.

 Останалите и приятелки от университета много я харесаха.
Елена: Боже...скъпа...мисля, че Джош ще онемее...
Саманта: Найстина ли? Надявам се...
В този момент някой почука....
Джош: Може ли да вляза?
Мартина: Какво? НЕ!!
Всички се втурнаха да държат вратата. Саманта стоеше зад тях...
Саманта: Джош...защо ще влизаш? Не може ли по-късно да се видим?
Джош: Искам да те целуна поне още веднъж като мое гадже...
Клара: Съжалявам, обаче късно си се сетил...хайде ще се видим в църквата...чао...
Саманта: Кло

Don’t forget me – /part 2/

Don’t forget me – my new story /part 2/

 Започна да минава време…Саманта и Джош работеха заедно. Той я караше всеки ден до университета, а тя понякога го посещаваше във болницата. Нейните приятелки от университета се шегуваха и и казваха, че Джош е влюбен в нея, но тя не им вярваше. Казваше че им се струва, но вътрешно и се искаше найстина да е така.С времето все повече се сближаваха.Докато бяха в дома….

Саманта: Мисля, че ме лъжеш…не може да си бил толкова наивен… / тя се засмя, като продължи да реди хапчетата в шкафа/

Джош: Повярвай ми…така стана…и заради нейните измишльотини целият квартал ме видя по пола и токчета…

Саманта се засмя … сочеше го и седна за да се посмее спокойно…когато влязоха Сара и Адам…

Адам: Сам…Сам…търсят те в кабинета на директорката…

Сара: Казаха да отидеш веднага…

Саманта: Добре…Джош…ще подредиш ли хапчетата вместо мен?

Джош кимна успокоително с глава и започна да подрежда. Обърна се към близнаците

Джош: Защо я викат?

Сара: Мисля, че е умряла лелята на Сам…

Джош: Какво?

Изрече и хукна към етажа на директорката.По пътя срещна Саманта, която за малко  да го подмине заровила лице в ръцете си. Джош я спря и я прегърна…тя се отпусна плачейки в ръцете му.

Джош: Съжалявам…сигурно си била близка с леля ти.

Деми: Всъщност тя не ми беше истинска леля, но аз я обичах много. Тя ме е отгледала.Беше помощничка в дома, където израстнах…

Джош отново я прегърна. Бе готов на всичко , само за да не вижда Саманта тъжна. Искаше и беше до нея, през тези тежки дни…даде част от парите за погребението и направи всичко което тя не можеше от мъка…Отиде на погребението с нея, като я подкрепяше морално, за да не се срине.Разбираше, че не може напълно да я успокои, но даваше всичко от себе си. Прекарваше свободното си време в опити да я разсейва и развеселява….така се мина още време…Минаха се пет месеца от случката и понеже Джош не можеше да чака повече реши да действа. Преди няколко минути бе пратил смс с който викаше Саманта в къщата си спешно, и найстина беше спешно – щеше да и предложи да стане негова жена….

Don’t forget me –  /part 1/

Минаха се месеци. След като си тръгна преди шест месеца от къщата на красивия непознат, Саманта не спираше да мисли за него. Започна да прекарва свободното си време като доброволка в различни болници и сиропиталища…искаше да помага на децата които нямаха родители като нея – всъщност вдъхновението и бе Джош – нейният спасител. Ако не бе той да я спаси и да се погрижи за нея вероятно сега нямаше да се намира тук – в тази стая с тези две красиви деца – близнаци, които били изоставени навръх Коледа. Те обожаваха Саманта и искаха да и помагат…тя го забелязваше, затова не упорстваше и изпълняваше желанието им.

Саманта: Сара…ще ми подадеш ли бинта?

Сара веднага изтича,а Саманта се опита да успокой ранилото се дете…

Саманта: Оливър, успокой се…това е малка раничка. Вече си голям, за да плачеш така…Адам ще започне да ти се смее, ако не спреш…нали?

Тя се обърна към Адам, а той кимна с глава.

Саманта: Видя ли? А сега стой мирен, за да почистя раната…

Тя избърса сълзите му, а той кимна в съгласие. Сара вече бе донесла бинта и Саманта започна да промива раната. След това я превърза.

Саманта: Не болеше нали? Сега една целувка за награда.

Тя го целуна по челото и малкото момче се зарадва. Целувката и бе по-ценна за тези деца, отколкото би била за другите…те не получаваха любовта на родителите си и Саманта ги разбираше перфектно. Децата тръгнаха тичайки да излизат, но Сара и Адам се спряха и се върнаха до нея.

Адам: Трябваме ли ти?

Саманта: Не… /усмихна се и го погали/ Вървете да играете.

Прибра всичко в кутията и погледна часовника си. Подскочи…

Саманта: Само това ми липсваше…закъснявам за лекции…

Наметна си връхната дреха и започна да се закопчава….

Джош: Искаш ли да те откарам?

Саманта веднага се обърна. Позна гласа му и на лицето и грейна усмивка,

Саманта: Здрасти…

Джош: Здравей…

Настъпи неловка тишина. Саманта бе свела глава, защото не можеше да скрие усмивката от лицето си.

Джош: Да те закарам? Чух, че бързаш…

Саманта: Да…добре…

Продължаваше да се усмихва. Двамата излязоха и се качиха в джипа му. Тя реши да започне разговора, искаше да разбере как се е озовал тук ,в този дом за деца…

Саманта: И как дойде тук? Доколкото разбрах не живееш в този град…

Джош: Така е…не живеех тук, но след като завърших по рано – понеже бях последна година…реших да се устроя в този град.

Саманта: Защо? Градът харесва ли ти?

Джош: По-скоро ми предложиха работа тук. Ще работя в болницата…

Саманта: Ясно… /тя се засмя/

Джош: Какво правеше тук? В сиропиталището…

Саманта: Доброволка съм….помагам на децата…в свободното си време…

Джош се засмя леко, но достатъчно силно за да го чуе.

Саманта: Защо се смееш?

Джош: А знаеш ли аз защо бях тук?

Саманта: Не. Защо?

Джош: Аз също съм доброволец.

Саманта: Така ли? Няма начин…шегуваш ли се? /погледна го сериозно/

Джош: Не се шегувам с тези неща…

Саманта: Значи ще си помагаме….

Каза и се обърна на другата страна. Погледна през прозореца и се усмихна на себе си. Джош също се усмихна доволно. Питаше се тя найстина ли не разбра, че заради нея се е върнал тук?

Джош: Защо реши да им помагаш?

Саманта: М? /след това осмисли въпроса му/ Ами…разбирам ги. Аз също съм отраснала в такъв дом… искам да им помогна с каквото мога за да не се чувстват отхвърлени…

Джош: Боже…спри…ако продължиш да говориш така ще взема да се влюбя в теб…

Саманта стана сериозна и го погледна…той се смееше, но като видя изражението и побърза да и обясни…не искаше да я плаши още в началото.

Джош: Спокойно…така е думата…

Саманта: Оу…добре…

И двамата се засмяха. Стигнаха пред университета и той я остави. Тя слезе затвори вратата и му каза весело през прозореца.

Саманта: Ще се видим утре.

И докато и предложи да я вземе тя вече тичаше към входната врата.

"Don’t forget me" – предистория

Така...аз съм storygirl19 и понеже не можах да вляза в предишния си блог, реших да го направя отново на ново място. Ето това е историята която беше написана там....

Don’t forget me – my new story предистория

Така…сега ще започна една история, която ще намерите само тук. Името и го виждате, а героите са:

Саманта – 19 годишна студентка

Джош – 22 годишен студент

Това са нашите главни герои, които съдбата среща…ето как:

Денят на Саманта започна както обикновенно. Стана, облече се, каза довиждане на жената от приюта и излезе. Днес щешеда извърви повече път…към новото си училище – университетът в който сега учеше…Това бе първият и ден като студентка.Вълнуваше се, че въпреки, че е отраснала като сирак се справяше със живота и ударите, които понасяше.  Изчака няколко минути и влезе решително. Вътре имаше много хора и всички те също като нея бяха избрали пътя по който да тръгнат – пътят, който започваше тук… Денят и мина нормално. Посети първата си лекция и се запозна със своите колеги. Наложи се да си тръгне доста късно и да мине през опасния квартал…не я беше страх, защото като малка прекарваше повече от времето си в този квартал и хората я познаваха. Имаше доста приятели на това място, но това което не знаеше бе, че в квартала се бе заселила нова бандитска група. Докато нашата героиня ходеше по пустата улица от някъде се появиха няколко човека…най-едрият я хвана и я стисна за гърлото, докато татуираният започна да рови в чантата и. Другите двама бяха сякаш безлични…и страхливи може би, защото през цялото време се оглеждаха и бяха готови във всеки един момент да извикат, че някой идва само за да си тръгнат. Саманта вече губеше съзнание, когато усети, че хватката на едрия мъж се разхлабваше от шията и. Не можеше да реагира, но чуваше как един глас и говори…

Джош: Добре ли сте? – говореше и той и се опитваше да я върне в съзнание.. – Дано да не е мъртва – чу че той отрони и напълно изгуби съзнание…

Когато Саманта отвори очи видя дърветата и усети студената земя…определено още се намираше на улицата, а имаше чувството, че са минали няколко дни. Изправи се в седнало положение и усети как капки се стекоха от лицето и. Докосна ги и видя че това е вода. След което чу глас в тъмнината…някой тичаше срещу нея…

Джош: Добре ли сте? Нося още вода…

Саманта се уплаши. Тъкмо да стане да избяга, но той бе по-бърз и вече бе стигнал до нея.

Джош: Моля те…недей да бягаш…аз не те нападнах,  нося ти вода…

Показа и той шишето и и помогна да стане. Саманта вече знаеше, че това е нейният спасител. При изправянето си тя го видя на светло и найстина той не изглеждаше зле….дори беше доста симпатичен…мургав с красива усмивка…

Саманта: Благо…

Гласът и секна…и първата и реакция бе да докосне шията си, но мургавият и спасител я спря…

Джош: Недей…ще те заболи повече…имаш сериозни охлузвания по шията….онзи тип има здрави ръце…

Джош започна да я оглежда и леко я докосна…Саманта простена от болка…

Джош: Ела с мен…ще дой деш да те прегледам…

Но тя се дръпна. Не умееше да вярва на хората и още по-малко на непознатите.

Джош: Знам…не ми вярваш. Спокойно…живея със сестра си и ако искаш ще и звънна да слезе преди това, за да се чувстваш по-спокойна. Става ли?

Саманта кимна и тръгна с него…имаше му доверие.Може би защото я бе спасил…или защото бе лекар / тя се досещаше/ …не знаеше защо, но тръгна с него …

И така започваше тяхната история….